Правото на ползване е ограничено вещно право, което позволява на едно лице, без да е собственик, да ползва даден имот. Ползвателят има право да ползва този имот като собственик, включително да го отдава под наем и да прибира за себе си плодовете от него (наемната цена). Под „ползване“ следва да се разбира ползване и чрез другиго, не пряко. Ползвателят не може да се разпореди (да продаде, да дари) с ползвания имот, тъй като той не е негов собственик. Ползвателят не може да прехвърли правото си на ползване на друго лице, тъй като ползването е учредено с оглед личността на ползвателя. С други думи, за собственика на имота не е без значение кой ползва имота му.

Правото на ползване ограничава собственика, тъй като последният е длъжен да търпи ползвателя и неговите действия. Затова собственикът на имот, за който има учредено вещно право на ползване, бива наричан „гол собственик“. Обикновено родители прехвърлят имотите си на децата си, като запазват право на ползване до живот, с което си гарантират, че децата им няма да продадат имотите и те да останат на улицата.

Правото на ползване е вид тежест върху имота. То следва имота, независимо в чия собственост се намира той. Предвид дадения по-горе пример, децата могат да продадат имота, но новият собственик ще търпи ползването на родителите, тъй като правото на ползване е учредено преди прехвърлителната сделка.

Правото на ползване не се наследява. То се погасява със смъртта на ползвателя. Може да бъде прекратено и приживе - с декларация за отказ, която задължително е с нотариална заверка на подписа и се вписва в Служба по вписвания по партида на имота.
Имот, върху който има учредено право на ползване, може да бъде продаден на публична продан от съдебен изпълнител, но новият собственик е длъжен да търпи ползвателя, ако правото на ползване е учредено преди вписване на възбраната. В този случай имотът ще бъде с по-ниска оценка, предвид ограниченото право на собственост. На практика такива публични продани почти не се извършват.